Мислех да си легна рано тази вечер. Очевидно не стана.
Тиктакането на часовника в къща, която е празна...където човека вече го няма...е страшно...отрезвително страшно. Това тиктакане отмина, вече го забравям, защото бързо идва другото... Стъпка по стъпка. Няма нужда от викане, от сърдене на дребно, от треперене на нерви, от високопарност...нищо, че ще го забравя още утре между 10h и 12h и кой знае още колко пъти...защото после се връщат като бумеранг, когато вече няма към кого да бъдат върнати.
Една среща след 11 години. Мен не ме разпознаха. Връзките са отдавна прекъснати, но е останало доброто отношение, останали са неактуални сега, но мили обръщения.
Често очакваме от хората обикновенното им, показаното преди, стереотипа. И толкова сме в рамките на поставените им от нас граници, че дори когато се разлеят извън тях, забравяме да сложим очилата за далечно виждане и си оставаме с късогледите.
Очаквам утре да е 3 август, а може да е july morrning.
Очакваме познатото, защото другото е страшно. Нека да е отрезвително страшно, но не повече.
